понеделник, 15 декември 2014 г.

Гето с часовников механизъм

Когато министър Москов заплаши, че линейки няма да влизат в ромските махали и прехвърли отговорността за сигурността на екипите на "Бърза помощ" към местните "лидери на мнение", левият либерал в мен, който си седи на 2000 км. в подредената Германия и е виждал гето само на снимка, получи поредица от астматични пристъпи и стомашни киселини. Хипократова клетва, погазване на конституцията, тотално неадекватна политика за справяне с проблема и декларация, че държавата абдикира от задължението си да осигурява сигурността на гражданите си (в лицето на лекарите) и, ако приемем, че живеем в социална държава, задължението си да осигурява медицинска помощ на гражданите си (в лицето на ромите) - въобще, всички аргументи, които много журналисти и правозащитници дъвчат от седмица насам, светкавично преминаха през главата ми. Вкратце, пълен либераст, както биха се изразили видни форумни мислители, докато ми пресмятат хонорара от Сорос, БХК и американските империалисти накуп.

В един от промеждутъците на пристъпите си си поех дъх и изчетох отново изказванията на Москов. И реших, че е време за малко реалистична преоценка на ситуацията в България, вземайки се предвид цялата специфика и особености (поне доколкото са ми известни), с които един желаещ да се изфука с неклиширано мислене човек би трябвало да се съобрази. Първо, статистиките предоставени от Москов, ясно сочат, че имаме проблем със сигурността на лекарите в едни райони повече, отколкото в други. Разбира се, че тея проблеми не се решават с ампутация, т.е. с отказ от последващо занимаване с тях. Но и Москов не иска точно това - внимателен прочит на изказването му, което медиите подхванаха и на моменти предадоха повратно, гласи, че той не иска да не ходят линейки до ромски махали въобще, а да ходят, но да имат сигурността, че няма да бъдат нападани в проблемите райони. 

Разбира се, че в дългосрочен план това е свързано с установяването на законност, с разследването на всяко едно нападение, търсенето, улавянето и подобаващото осъждане на нападателите. Разбира се, че в дългосрочен план трябва най-най-вече адекватно образование и развиване на обществено самосъзнание, така че подобни инциденти да не се случват изобщо. Разбира се, че тея инциденти не се случват, защото хората, живеещи в ромски махали, са някакви подчовеци (противно на всеобщите нагласи на толерантната българска общественост), а са продукт на дълбоки структурни проблеми в здравната система, за които не са виновни ромите, а липсата на адекватни реформи, бавната система, ниското заплащане на лекари, праисторическата техника и тн.. Та кой не би се чувствал безпомощен, ако единстевният шанс да помогне на близките си - "Бърза помощ" - се бави, лекарите идват изморени, изнервени и разконцентрирани, защото това е 30-тото повикване за смяната им, поради което и допускат грешки в диагноза и терапия, които могат да завършат с летален изход? И колкото по-ниски са хоризонтите в такава и без това напрегната ситуация, толкова по-бързо нещата ескалират и се стига до грозни гледки. Няма и никога няма да има оправдание за нападението над друг човек, особено ако той идва да ти помогне, никога не бих си помислила да пиша тея неща с тази цел. Просто искам да покажа, че ситуациите не са черно-бели и че обвиняването на един етнос за порочните проблеми в една система е просто популистко измиване на ръцете и бягане от съществената отговорност и предприемане на истински полезни действия.

НО. Въпросът е, че тея инциденти се случват тук и сега; въпросът е, че лекарите се чувстват заплашени в момента и че ако това продължава да е така, наистина има съвсем реална опасност в "Спешна помощ" да не останат повече доброволци (наричам ги така, защото при тея условия и това заплащане, трудът им наистина все едно е на благотворителни начала). В тая ситуация трябва да се вземат не само дългосрочни, но и много спешни, краткосрочни мерки за сигурност. Една от които е  именно предложеното от Москов - полицейски ескорт на линейките при посещение на статистически по-опасни райони и адреси. Без значение дали това са ромски махали, центърът на София или "Овча купел" (където през 2013 г. имаше брутално нападение над лекарски екип от страна на етнически (пра)български пияни младежи). Имаме и без това най-раздутата полицейска система в Европа - при положение, че има единен номер за спешни случаи 112, че на територията на София действат едва между 10 и 15 линейки, а в останалите части на страната е по-страшно, логистичното организиране на подобна крайна мярка не би трябвало да е проблем - нито координационен, нито финансов, нито откъм човешки ресурси. Подобни методи се прилагат на немалко места по света, особено активно (в гетата) в Щатите - може да е сегрегиращо и да звучи недемократично, но при положение че всички други мерки (които също трябва да бъдат паралелно приложени!) ще дадат резултати след най-малко няколко месеца, а може би дори и години, то лекарите трябва да имат още от днес, най-късно от утре сигурността, че няма да бъдат нападани поне физически на работното си място.

Второ - проблемът с лидерите на мнение. На всички ни се иска да живеем в държава, в която важи законът, а не думите на някакъв самопровъзгласил се за лидер водач на общност, заклещена в първобитно-общинния строй. Само че истината е, че в много от ромските квартали в България хората са оставени на произвола да се справят както могат. Това в политическите науки се нарича power vacuum, вакуум на власт, който винаги бива запълван - където както е възможно. И докато на места на терен действат страхотни неправителствени организации като "Амалипе", подпомагащи развиването на общностни центрове и истинската социална интеграция, то на други ситуацията далеч не е толкова "розова". Какво правим в краткосрочен план, за да могат служителите на "Бърза помощ" да си вършат поне горе-долу адекватно работата? 

Моят отговор е, че трябва активна медиация между здравната система и представителите на местната общност в гетата. Примери за много успешна такава има и ги цитирам по-долу. Това НЕ означава да се прехвърлят пълномощия към местните феодали! Но, макар и на пръв прочит изказването на Москов да звучи точно в тази насока, не мисля, че той имаше предвид точно това, а по-скоро на тълкувателите на думите му им се прииска той да е казал това. Защо? Ето какво пише самият той в личния си фейсбук профил на 7 декември, споделяйки статия с отговор на ромската партия "ДРОМ" по повод неговите изказвания

"Интересна реакция, аз ги призовавам да медиират процеса по гарантиране на сигурността на екипите на СП, те оговарят че проблема е сложен, трябва комисия и кръгла маса финансирана от ЕС." (запазени са оригиналният правопис и пунктуация)
Медиация. При това изказването си Москов не насочва към някакви съмнителни мешарета в ромските гета, а към официално регистрирана политическа партия, чиято платформа съвсем открито се застъпва за правата на това малцинство. Та не са ли именно това тея легитимни "лидери на мнение", с които трябва да се работи? Още едно косвено доказателство за това кои точно лидери е визирал Москов е и проведената няколко дни по-късно среща с ромски организации и инициативни групи, на която се набелязват някои от най-успешно действащите модели и решения на чувствителния проблем за достъпа до медицински грижи на ромското малцинство: работата на здравните медиатори в България (за съжаление само 150 за цялата страна), действията на местни организации на терен (т.е. отново медиация), наличието на адекватна и достъпна здравна помощ в ромските квартали. Тази среща отново не е с мешарета, а с уважавани представители на ромската общност.

Тук е мястото дълбоко да подчертая, че нито симпатизирам на Реформаторския блок, нито съм гласувала за тях на които и да било от последните избори, нито се подмокрям от кеф като видя Москов по телевизията. И не искам написаното дотук да се чете като опит за носене на вода от 9 кладенеца, само и само за да оправдая изказванията му. Веднага ще обясня защо считам, че те са недопустими за човек с неговото обществено положение, а и за един човек като цяло. Целя само да покажа, че след по-внимателно вглеждане в думите му и независимо тълкуване на това, което казва (а тълкувания и интерпретации - много и все различни!), намирам двете основни идеи и предложения, които прави, за уместни поне в краткосрочен план.

Ако се беше ограничил до фактическите предложения за справяне с проблема - полицейски ескорт и медиация, Москов щеше дори да спечели точки в личната ми класация. Но той се изкуши - дали под тежестта на "справедлив професионален афект", или пък просто защото това е показателно за цялото му отношение и маталитет - да завие в една изключително опасна и деградивна популистка посока: етнизирането на проблема. И за подобно нещо няма извинение. Някои ще кажат: "А, значи фактически всичко си му е наред на Москов, но просто думите му не се вписват в нечия напудрена представа за политическа коректност?". Политическата коректност, макар и в очите на много хора да е просто синоним на цензурата, де факто е един от малкото инструменти, с които разполагаме, за да се опълчим по някакъв начин на езика на омразата, който неминуемо съпътства горещите социални теми. Който език на омразата сравнително лесно би могъл да повлече крак и да се стигне до реални действия, продиктувани от расова, класова, полова, религиозна и тн. омраза. Когато един министър от позицията си на такъв нарича един етнос "скотове" и обяснява, че който избрал да живее като скот, трябва да бъде третиран като такъв, си проси хората наистина да се вслушат в думите му и да почнат да ги прилагат на действие. Както се видя дни по-късно в Дебелт, където нацита щурмуват ромското гето под заплахата да го подпалят и само полицейската блокада до момента е предотвратила по-сериозни сблъсъци. Не, не искам да приписвам на Москов отговорността за случая, но не може да се пренебрегне фактът, че именно неговото изказване предизвика широк обществен "дебат" и нажежи до бяло обществените настроения по една и без това изключително чувствителна тема.

Преди две години някъде цяла България активно се възмущаваше на популистката кампания срещу българи и румънци във Великобритания. Там местните националисти обвиниха нашите емигранти, че а) крадат работни места и б) експлоатират социалната система в страната. С две думи - националистите направиха това, което националистите правят откакто съществуват - намериха социална група, която да дефинират като чужда, за да я обвинят за всичките икономически проблеми в страната си. Най-лесният възможен ход - вместо да признаеш собствените си грешки, ги прехвърляш другиму. За всички ни е ясно, надявам се, че не българи и румънци са виновни за структурните проблеми в политиката на Острова, а местните държавници, организации и тн., които не могат адекватно да адресират казусите, нали? Тогава защо е толкова трудно да разберем, че не обикновените роми, оцеляващи на ръба, са виновни за големите структурни проблеми в българската държава (здравеопазване, образование, икономика и тн.), а нейната институционална импотентност и неспособността/нежеланието на политиците да действат национално отговорно и на гражданското общество - да контролира непрекъснато действията на тея, които уж демократично си е избрало? Да, д известна степен всеки е виновен за собствените си дела и съдба, не целя да приписвам на хората от гетата единствено и само ролята на жертви, най-малкото - супер непродуктивно е при граденето на стратегии за еманципацията на тези хора, но всички знаем и виждаме целенасочените усилия от страна на политическия елит мнозинството от представителите на един цял етнос да бъдат държани в мизерна социална изолация, за да са лесно манипулативен донор да гласове веднъж на 4 години. Защо тогава не реагираме срещу по-големите виновници в случая? Ромите не би трябвало да са чужденци у нас, те са български граждани, ама биват третирани именно като нежелани пришълци, които нямат място тук. 

Проблемът с гетоизирането и маргинализирането на огромни групи от български граждани не е проблем, само защото Европа гледа с лошо око на това и защото не е "евроатлантическо". Не е и проблем, само защото в средносрочен и дългосрочен план демографски най-бързо развиващата се група у нас масово не е интегрирана в обществените системи на държавата, представителите й често са неграмотни и неуки, без компетенции, които да им помогнат да "надскочат" собственото си социално стъпало. Дори няма да се опитвам да играя либералната карта за правата на човека и за човешкото достойнство - за съжаление знам, че тя не работи, най-вече защото масово етническите българи говорят за представителите на ромското малцинство като за някаква друга, по-низша от човешката форма на съществуване (което също е гигантски проблем, върху който трябва да започне да се работи моментално). Всичко това обаче започва да се превръща в проблем И на националната сигурност, който е като тиктакаща бомба и може да избухне не след 10-15 години, ми съвсем скоро. Както показа акцията на ДАНС в Пазарджик от края на ноември, когато бяха арестувани местни роми мюсюлмани в подозрение, че си сътрудничат и пропагандират в полза на "Ислямска държава". Забележително е следното наблюдение: същите тея роми, за които етническите българи твърдят, че не искат да се интегрират и че сами избират да не учат и работят, да крадат и като цяло да живеят като "скотове", съвсем успешно се интегрират в един внесен отвън радикален ислям, който е абсолютно нетипичен  и чужд за българските мюсюлмани, които традиционно са със светски и секуляризирани разбирания и мирогледи. Ограмотяват се, престъпността намалява - въобще всичко е рози и медовина, а? Само дето с привкус на прясно отрязани човешки глави.

Това не е някакъв български феномен! В Египет например салафистите и Muslim Brothers добиха небивала популярност именно по тази схема - с работа на терен и предоставяйки на маргинализирани и гетоизирани обществени групи достъп до елементарни социални услуги, които друг не предоставяше (ни държава, ни бизнес, ни демократични НПО-та, ни никой). В ИДИЛ в момента се бият над 2000 европейци - предимно младежи от Западна Европа, като обединяващото за повечето е не изначалната принадлежност към някаква конкретна религия или етнос, а като цяло чувството, че са социално изолирани и желанието най-после да намерят група, в която да бъдат приети и към която да принадлежат. Забравените от държавата (или по-скоро създадените от нея?) ромски гета са идеалната почва, където биха могли да се развият сходен вид радикализъм или други подобни социални патологии, независимо дали насочени към ИДИЛ, или някакви други организации и феномени - международни или чисто български, религиозни или пък не. 

Никой не избира доброволно да живее като скот. Но когато ти си роден в клоаката на гетото, родителите ти също са израснали там, бабите и дядовците, всичките ти приятели - и те, то ти няма как сам да познаваш живота отвъд това и да знаеш, че има към какво повече и по-добро да се стремиш. Или поне е стократно по-трудно, отколкото ако си дете на академици в елитна софийска гимназия. И тея неща не се оправят със социална система, която просто ти подхвърля наготово ту общинско жилище, ту социални помощи. Това няма как да е успешна стратегия за интеграция и в дългосрочен план няма как да доведе до друго, освен до развиването на дълбока зависимост от подаянията, които тази система благовалява да ти подаде чат-пат. Тея неща няма да станат и отгоре като обясняваме "Ето, бе, построихме им училища, ма те не ходят!". Успешната интеграция е свързана много повече с установяването на законност, правила и работа на терен заедно с хората от общността, с търсенето на положителните ролеви модели сред тях (а такива има!) и тяхната активна интеграция в процесите по медиация.  Тук не става въпрос за "ген" и за това, че ромите си "искали гетото" - става въпрос най-вече за непознаване на алтернативите и е повече от ясно, че тези, отделили се веднъж от катуна (не само физически, но и ментално) и видели какво означава да живееш извън него, не се връщат обратно. Успешната интеграция преминава през еманципирането и отделянето на хората от зловещата клопка на гетата и общинно-племенния строй и овластяването им в рамките на българските общество. А не през финансови инжекции и раздаването на "едни пари" без никаква мисъл и планувана стратегия за адекватното им оползотворяване.

вторник, 3 декември 2013 г.

Великата сирийска стена

Когато слезете на станцията Warschauerstraße и продължите южно в посока Кройцберг, на около стотина метра надолу, точно преди да пресечете моста над реката Шпрее, ще я видите - East Side Gallery. Дълга около километър, галерията представлява останки от истинската Берлинска стена, върху които са нарисувани множество графити и картини от най-различни световни творци. Любими на туристите са изображението, на което Брежнев целува Ерих Хонекер, както и това, на което соц трабант сякаш пробива стената, за да влезе на Запад.

Брежнев, Хонекер и малко gender скандал, за да вдигна рейтинга на публикацията

Последно като минах трабантът почти не си личеше от надписи и тагове по него.

Тези графити и картини обаче са толкова известни и емблематични, че е трудно да си намерите пътеводител или картичка от Берлин без тях. Ако искате да сте наистина анти-мейнстрийм-турбо-ъндърграунд, минете от другата страна на стената, от страната на реката. По цялата дължина на East Side Gallery са налепени нещо като снимкови тапети с изображенията на стени, които, подобно на Берлинската стена навремето, днес разделят територии по целия свят - като се започне от Багдад и се стигне до Белфаст. А през февруари 2014 г. България ще може да се присъедини към клуба на страни, издигащи стени - тогава се очаква да бъде завършен 33-километровият проект, който ще ни брани от сирийските бежанци, идващи от Турция.

Като човек се замисли, е доста парадоксално, че Роджър Уотърс обикаля с турне, в което разбива Стената, а 9 ноември бива честван като символичния край на голямото разделение в световен мащаб. Парадоксално е, защото от падането на Берлинската стена насам броят на граничните стени по света не просто не е намалял, но и се е увеличил многократно, особено имайки предвид събитията след 11 септември. Само между 2001 и 2012 г. в по света са изградени или планувани общо 28 стени - Индия/Пакистан, Саудитска Арабия/всичките й съседи, Египет/ Газа, Израел/ Йордания, Китай/ Северна Корея, Гърция/ Турция и тн. Причините да съществуват тези стени са толкова на брой, колкото вероятно и самите стени, като основно официалните оправдания са икономически (т.е. страх от вълни емигранти и бежанци) или от съображение за сигурност (т.е. страх от влизането на терористи). Няма и някакъв конкретен профил на страни, които строят стени, и такива, които не го правят - демократични и развити държави като САЩ са опасали границата си с Мексико, точно както и развиваща се страна като Бангладеш е издигнала преграда срещу мюсюлманските бежанци от съседен Мианмар, или както тоталитарен Китай е построил преграда на границата си със Северна Корея. Така в един стремглаво глобализиращ се свят, подчинен на логиката на свободния пазар и мобилността на стоките, свободата на движение на хората се оказва затруднена на места. Редно е да си зададем въпроса защо това се случва, доколко ефективни са подобни стени в мисията си да "опазят" местното население, каква е ролята на държавата, както и къде може да бъде позиционирана България в настоящата ситуация? Разбира се, ще изляза и от контекста на строенето на стената, за да се опитам да разгледам ситуацията на бежанците както в България, така и по-глобално погледнато. 

Ревналите с пълно гърло против "неевропейското" поведение на България журналисти са ми точно толкова смешни, колкото и наивниците, които вярват, че с изграждането на тази стена нещо в ситуацията ще се промени съществено. Хуманността на обединена Европа ясно си личи по бреговете на Малта и Италия, където кораби с бежанци биват оставяни да потънат, а хората вътре се издавят като плъхове в Средиземно море. Италия дори е въвела закон, според който ако някой от рибарските кораби наоколо помогне на потъващите бежанци, то моряците биват съдени за трафик на хора и лежат в затвора. И докато Брюксел (съвсем справедливо впрочем) критикува поведението на София в настоящата бежанска ситуация, то не трябва да се пропуска, че и най-стабилните икономики на Съюза не са отправили до момента сериозно предложение за приемане на по-значителна част от бежанския поток  от Близкия Изток. Още по-цинично става, когато се вгледаме в правните регламентации за бежанци на територията на Съюза, които са изцяло в полза на страните от тъй нареченото ядро на ЕС. Според Dublin II, търсещите убежище трябва да подадат документи за бежански статут в страната, в която са стъпили първо, и нямат право да бъдат прехвърляни към друга страна, за да поискат убежище там, дори и да имат познати и роднини в другата страна *. Това де факто защитава интересите на централноевропейските страни, които чисто географски остават по-защитени от бежанския поток от юг. На фона на помощта, която оказва Турция в настоящия конфликт, и факта, че страната вече е приела над половин милион бежанци от Сирия, поведението на иначе демократичния и хуманен ЕС е просто лицемерно.

Като новодошъл в Берлин едно от първите места, които посещаваш, е така нареченият Mauerpark (Парк на Стената) - намира се на Bernauerstraße, която е улицата, където първо започват да се слагат телените прегради през 1961 г. Това е и мястото, на което най-явно си личи абсолютното безсилие на всяка стена и преграда, колкото и впечатляваща и отлично пазена да е, да спре хората по пътя им. Изграждането на Берлинската стена е история на действие и противодействие. Когато съветските сили зазидват прозорците на първите етажи на къщите, които минават по пътя на стената, хората започват да прескачат на Запад от втория или третия етаж с риск да загинат по време на скока. Когато биват поставени бетонните блокове, хората започват да ги прескачат с помоща на прътове - като овчарски скок. За да прекратят тези практики, съветските сили слагат телени прегради и остри шипове от другата страна на стената, та прескачащите да се приземяват там и да умират на място. Тогава хората започват да копаят дупки около основите на стената е да си прекарват малки тунели, за да стигнат от другата страна. Бетонните блокове биват удължени с метални прегради надолу в земята, биват слагани патрули с кучета със заповед да стрелят на месо, въвежда се предгранична зона от няколко километра, така че да хващат хората още преди да са стигнали до стената. Но избягали пак има. Граничната стена между САЩ и Мексико - изключително скъп проект, който непрекъснато бива усъвършенстван, отново не е спрял имиграционния поток - всъщност е направил емигрантите още по-креативни в методите им. Хората от пословичната Газа, наричана често най-големия концлагер в света, дотолкова са се адаптирали към наличието на стена при египетската граница, че така наречените smuggling tunnels между Египет и Газа са толкова известни, че си имат собствена статия в Уикипедия, а са толкова развити, че човек може незаконно да прекара кола оттамНяма стена на този свят, която може да спре хората да вършат това, което са решили да вършат. И простичката истина е, че стената, която България смята да изгради на границата с Турция, няма да спре бежанския поток - ще го пренасочи или просто ще го направи по-добре подготвен. Всъщност с тези си действия България директно пренасочва хората или да търсят път през Странджа, или да минат по море и да акустират на Черноморието (вече се е случвало в Румъния). А това от своя страна има един-единствен ефект: увеличава риска за живота на търсещите убежище многократно, не спира потока.

Въпросът, който възниква, е защо по света се строят гранични стени, макар да са с много спорна ефективност? И отговорът, поне за българите, които станаха свидетели на управлението на Борисов, трябва да е очевиден. Една стена е като една магистрала - можеш да я видиш, можеш да я пипнеш, строи се сравнително бързо и създава впечатлението, че нещо се прави по въпроса. Изграждането на стена е чиста проба ПР акция от страна на държавата, с която тя цели да демострира сила и да покаже на населението, че може да овладее проблема. Това НЕ е специфично само за България - това е световен феномен. Ще отида една стъпка по-натам - стената има символично, дори идеологическо значение. Тя разделя много ясно и физически "ние" от "вие", като по този начин създава предпоставка за още по-силно идентифициране със собствения етнос. На граничната стена може да се погледне като на инструмент за подсилване на национализма в едно общество, който пък е неминуемо обвързан с  желание за по-силна държава. Ще ми позволите ли една последна спекулация, с която може би ще прекрача добрия вкус на умереността? В глобализиращия се свят, където държавните граници все по-често се размиват (например Шенген),  а решенията на наднационални структури имат по-голяма тежест от решенията на самите държави (например европейското законодателство е над българското), националната държава, такава каквато я познаваме, губи своята сила. При това положение е ли подклаждането на национализъм умишлен опит на националната държава да се самосъхрани?

Културните и религиозни различия може би по-често от всичко останало стават фокус на разгорещени дебати по темата за бежанци и емигранти - не само в България, разбира се, а навсякъде по света. Теорията на Самюъл Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите, макар и изключително спорна сама по себе си, изплува на преден план след събитията от 11 септември и често е водеща в дискурсите по теми като емиграция и тероризъм. У нас обаче ситуацията е малко по-специфична. България е страна, в която глобализацията и интернационализацията тепърва започват да навлизат с по-сериозни темпове. Досегашната относителна затвореност на обществото започва да се пропуква, да, но бежанският наплив за по-голяма част от българите се случи толкова бързо и спонтанно, че те просто не бяха подготвени за такъв "удар". А не бяха подготвени, защото въпреки че уж живеем в информационно общество с медии, социални мрежи и не знам си какво още, новините и темите, които се въртят в медийното пространство в България, са изключително насочени към вътрешнодържавните проблеми. Замислете се само за основните обществени теми от изминалите 5 месеца - оставки, протести, окупации, комунизъм, антикомунизъм, морал, Бареков, розови паметници, Сидеров и митинги, а конфликтът в Сирия ни влезе в полезрението, едва след като бежанците почукаха на вратата ни. Дотолкова сме вглъбени в собствените си проблеми, че не можем да вдигнем поглед от тях, да погледнем малко отвъд собствения си нос и да осъзнаем, че на световната карта Дамаск всъщност е на 5 сантиметра долу вдясно от Капитан Андреево. Затварянето в собствения информационен поток ни прави слепи и неподготвени за явленията и методите за справяне с различни конфликти, които се наблядават по широкия свят. 

Все пак в интерес на обективността е редно да се кажат две неща: а) подозрителността към непознатото (било то нова технология, чужда култура и тн.) е напълно естествен и присъща на хората като цяло, не само на българите в частност и б) да живееш в информационно общество означава да се доверяваш най-вече на информацията, предложена ти от информационните източници (били те социални мрежи, традиционни медии и тн.). Последното от своя страна предполага до някаква степен да възприемаш предимно това, което ти се предлага - активно търсещият различни гледни точки човек често е изключение от правилото. Свикнали сме да получаваме информация с един клик, да намираме всичко, което ни трябва, по възможно най-лесния начин, да се задоволяваме с повърхностни наблюдения, от което пък мозъкът закърнява. Всичко това рефлектира и върху разбирането ни за света, което често е повърхностно и стереотипно. Затова и едно общество, което има почти неограничен достъп до информация и възможности да научи повече, вярва например, че мюсюлманите са терористи пер се. Неразбирането и незнанието за чуждите нам култури е масов феномен, просто в българския контекст е още по-изострено.

Не на последно място трябва да се обърне внимание и на образа на бежанците в цялата ситуация, който често бива погрешно интерпретиран. От позицията на граждани на национална държава е изключително трудно да мислим в контекста на бездържавност, в който твоята страна абдикира от една от основните си функции - да ти дава сигурност. Позицията на бежанец в този смисъл е крайно неразбираема за тези, които имат държавата си на своя страна - откъснати от родно място и общество, бежанците просто са извън предела на рамкираното ни мислене. Всъщност, ако четете Соук [1], ще останете с впечатлението, че държавата дори се нуждае от социални групи като бежанците, за да покаже на населението си контраста, който възниква между ситуацията и битието на бежанеца и на обикновения гражданин. Един вид за държавата изниква шансът да демонстрира, че това да живееш в рамките й е нормалната ситуация за един човек, че ако няма държава, ще ни сполети безизходица, сходна с тази, в която са попаднали бежанците. В една още по-следваща стъпка статуквото, а именно съществуването на (национална) държава като структура и форма на управление, бива затвърдено. Един по-задълбочен анархистичен поглед в тази посока определено би бил интересен, но на този етап ще си спестя спекулациите, че и без това статията става километрична. 

После, в Европа някак гледаме на бежанците от Африка и от Близкия Изток като на изключително бедни хора, опрели до просешка тояга, едва ли не. Истината е обаче, че ако живееш в крайна бедност, то трудно можеш да си позволиш да отделиш пари, които после да дадеш на разни трафиканти, които да те прекарат до желаната дестинация. Най-бедните най-често или остават там, където са, или успяват да избягат до някоя от съседните страни, за да намерят там убежище. Това не означава, че идващите в България сирийци са фрашкани с пари богаташи, които могат да влеят свеж капитал в България, естествено! Парите, с които са разполагали, най-вероятно вече са дадени на трафиканти. Означава просто, че в родината си много от тези хора са били част от средната класа, че са образовани и че нямат много общо с образа на неуки ориенталци, който снисходително им бива приписван. Не искам изказването ми да се чете елитарно - и най-бедните и неграмотни слоеве от сирийското общество да бягаха към България, отношението към тях трябваше да е точно толкова човешко, колкото и към всеки, дръзнал да се бори за живота си и да избяга от една ужасяваща война. Просто твърдя, че трябва да внимаваме с клишетата. 

В медийните науки има един термин, който много точно описва какво правят медиите в България с бежанската тема и този термин е priming. Това е нещо подобно на стереотипизирането, разчитащо на преактивиране - когато представяш една тема винаги в един определен контекст (например Джордж Буш и войната в Ирак), в един момент в главите на хората въпросната тема трайно се запечатва в този конкретен контекст (така например ако сега някой попита с какво най-често бива свързвано управлението на Джордж Буш, много от хората ще кажат войната в Ирак, а не някакви вътрешнодържавни реформи, които е предприел). У нас темата за бежанците е рамкирана по два начина - или те са опасна напаст, или са абсолютни жертви. Първата стереотипизация ражда извращения като "гражданските патрули" и пребиването на случайни чужди граждани в центъра на София. Втората стереотипизация е не по-малко опасна в дългосрочен план - тя приписва на бежанците ролята на безпомощна социална група, която не може да носи отговорност за собственото си съществуване и най-вече: не е способна да се справи със сполетелия я проблем. Това е опасно по две причини - предизвиква снисхождение и съжаление към бежанците от една страна (сиреч те стават слаби, един вид втора ръка хора), но от друга предизвиква гнева на част от обществото, което само се чувства безпомощно и зарязано на произвола и не иска "привилегии" за друга социална група. Докато отговорни и качествени медии, в опита си да противодействат на злословията по адрес на бежанците в много от по-малко качествените издания, дават думата на бежанците само и единствено когато става въпрос за теми като война, бедност, лоши условия в лагерите и нетолерантност, то тези хора винаги ще бъдат свързвани именно с такива далечни и неразбираеми за обикновения човек теми. Т.е. тази новообразувала се социална гупа ще остане чужда, свързвана предимно с негативни изживявания за мнозинството от населението.

От общуването си с хора от Палестина, Йордания и Сирия непрекъснато оставам с впечатлението, че българският бит е до някаква степен по-близък до арабския (колко и общо да това понятие), отколкото до западния (колкото и неясно да е това понятие). Начинът ни на хранене - ядем от общ съд (например салата), седим дълго на масата, говорим много; непрекъснато си каним гости или ходим на гости; клюкарстваме и се "намираме на приказка" с удоволствие; помагаме си; общуването е по-спонтанно и не толкова резервирано в началото; жените скътават помалко пари от мъжете за някоя и друга допълнителна домакинска или лична нужда. И още хиляди такива ежедневни човешки дреболии, които непрекъснато ми правят впечатление. Понякога се чудя какво толкова печелим от непрекъснатото морализаторстване, когато стане въпрос за сирийските бежанци, при положение, че един друг подход вероятно би бил по-плодотворен. А именно - да се даде глас на сирийските бежанци у нас, не само когато става въпрос за социалните несправедливости към тях, не само когато става дума за ужаса на войната, от която идват, но и когато става въпрос за ежедневни събития и дори чисто битови теми, които касаят всички ни. Дали няма да успеем да осъществим връзката между двете култури чрез подчертаване на приликите помежду ни, а не чрез натъртването на ужасното положение, в което тези хора са попаднали? Дали едно по-балансирано медийно отразяване, което вижда както негативното в бежанската ситуация, така и факта, че това са на първо място хора с техните човешки истории, пък чак после бежанци, няма да е малка стъпка в правилната посока?


--------------------------------
[1] Soguk, Nevzat (1999): States and Strangers. Refugees and Displacements of Statecraft., Minneapolis, University of Minessota Press, p. 1 - 55

* беше ми обяснено, че според член 343, ако става въпрос за деца, ако хората имат роднини в някоя от страните-членки и подобни, важи друга йеррархия на критериите. 

събота, 15 юни 2013 г.

Да поДАНСуваме?

Здравейте, и вас ли ДАНС ви страхуваха? Едва ли има по-добро сравнение за сценария, който се разиграва от вчера, от оная картинка с айсберга, на която на повърхността виждаме огромно ледено парче, но под водата се крие поне 5 пъти толкова голям замръзнал плаващ къс лед. Хем Делян Пеевски по физическите си размери сам наподобява айсберг, хем предизвика огромен скандал на повърхността, хем опасността от това, което стои под водата, е много по-голяма.


Още е много рано да се правят прогнози и заключения, но всичко, което се разиграва вчера и днес, не се случва съвсем случайно - не можеш да клатиш цялата държава по толкова очевидно нескопосан начин, без да имаш някакви малко по-скрити цели. Не можеш и да рискуваш цялостта на партията си (защото в самото БСП се появиха и много контри на решението за назначението на Пеевски), ако въпросът е просто да се прокарат някакви си интереси в ДАНС. Целият шум, който се вдигна, щеше лесно да бъде избегнат с назначаването на поставен човек на Пеевски за председател на агенцията - ако беше само въпросът за битката за надмощие в ДАНС, по-умно щеше да се процедира.

Едно нещо ми направи доста сериозно впечатление - протестът срещу назначението беше спонтанен - първата група във фейсбук беше създадена от Асен Генов (от "Зелените"), но властите вече бяха готови за масивни протести в столицата! Още към 14-15ч. в социалните мрежи бяха разпространени снимки от изграждането на ограждения около Министерски съвет, които да спират протестиращите. Нека си спомним Орлов мост миналата година по това време - пак протест, тръгнал от социалните мрежи, но имаше ли първата вечер от протестите ограждения, сериозно организирано полицейско присъствие и тн.? Нямаше. А сега ми се струва, че всички бяха готови за реакцията. Която е напълно естествена и така трябва да бъде - няма друг логичен и нормален начин, по който можеше да действа гражданското общество. И хората от малко по-високите етажи на властта са напълно наясно с това.

Реших сама да поразтърся какво точно се е случвало в ДАНС напоследък. Най-късно след вчера вече всеки знае, че в Закона за ДАНС са внесени изменения, като Плевнелиев дава съгласието си за почти всички промени, както пише Mediapool още на 12 юни. Основните изменения са следните:
 - ГДБОП се влива към структурата на ДАНС (не претендирам, че формулировката ми тук е оптимална, но това разбрах!), което делегира на агенцията изключителни права върху борбата с организираната престъпност
 - ДАНС придобива полицейски и разследващи правомощия - може да обискира и задържа до 24 ч.
- председателят на ДАНС не се назначава с президентски указ, а се гласува от Народното събрание. Решението за освобождаването на председател на ДАНС от длъжността му се взема отново от Парламента. Росен Плевнелиев коментира това изменение така: "Парламентът ще има много по-публична процедура на избор на шефа на ДАНС, отколкото просто Министерският съвет да ми даде за подпис един документ."
 - председателят на ДАНС вече не може да бъде отстранен от длъжност заради "тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и при действия, които накърняват преситжа на агенцията", както е било записано в закона досега.

Интересно е, че още с идването си на власт през 2009г., ГЕРБ въвеждат промени в Закона за ДАНС, които, ако може да се вярва на тази кратка бележка на сайта на lex.bg, обособяват дейността на ДАНС като "информационно-аналитична и прогностична", което за мен казано на прост език означава едно - спецагенцията просто бива превърната в банална бюрократична излишност. Без големи претенции за разбиране на правните и административни особености на ситуацията, най-просто в главата ми се конструира следната картина: ГЕРБ искат слаб ДАНС, но много силно МВР, докато в момента ДПС и БСП драпат точно за обратното. Това твърдение е до голяма степен подкрепено от този текст на Mediapool. Единственото, което е ясно, е, че става въпрос за игра на влияние в и между двете структури. Помните ли назначаването на Цветлин Йовчев, спряган за кадър на ГЕРБ, за вътрешен министър в кабинета "Орешарски"? Мисълта ми е дали БСП и ДПС не са дали великодушно ключовата позиция на ГЕРБ, а сега се опитват да отслабят сериозно позициите й - хем спазили обещанието, хем не съвсем?

Прави впечатление също, че измененията в Закона за ДАНС са взети, както обичаме на казваме, на тъгъдък, с много бързане. Защо бре? Ако измененията са били приети само заради Пеевски, както затръбиха разни независими медии, то неговото избиране всякогиш щеше да предизвика скандал с подобен мащаб. Защо и закъде се е бързало?

Самоубийствено е от страна на Орешарски, който прие задачата да стабилизира положението на държавата, да предизвиква такава обществена реакция, ако зад финта с Пеевски не стоят някакви много по-дълбоки интереси. Рискът, който се поема, е огромен и наистина наградата трябва да си е струвала/ да си струва. Чета даже, че Пеевски сам е изразил готовност (в надлежно написано писмо до агенция "Фокус") да се откаже от предложения пост в името на "гражданите, обществото, държавата". Трогателно е, наистина, колко бързо справедливостта възтържествува.

Ако наистина е било чак толкова необходимо точно Пеевски да застане на върха на ДАНС, щяха да си подготвят почвата по-умело, а не така да се препъват и бързат с приемането на спорни закони и 15-минутно гласуване на кандидатурата му. С медийното влияние, което този човек има, можеха да направят без проблем "очистване" на имиджа в продължение на няколко месеца или поне да не го слагат в устите на медиите, както се случи напоследък. Честно, дори не знаех, че е бил депутат в 41-вото народно събрание, а в 42-рото е един от най-активните оратори. Защо това активизиране? С каква цел привлича общественото внимание върху себе си, при положение че досега много умишлено е бягал от него?

Трудно е човек да си представи, че след такъв обществен натиск, Пеевски наистина ще поеме длъжността. Някои търсят ключа към случващото се в това, което ще последва като кандидатура за председател ДАНС след евентуалното оттегляне на Пеевски - назначаването му е толкова скандално, че всеки друг след него би изглеждал като току-що пречистил се светец. Тук въпросът е дали наистина влиянието в ДАНС си струва този тежък удар и разклащане на доверието в целия кабинет "Орешарски", както и вътрешнопартийните брожения в партията-столетница?

Много е интересно изказването на Орешарски за съгласуването на кандидатурата на Пеевски с партньорските служби. Това твърдение беше веднага контрирано от американското и английското посолство. Ако има истина в твърдението на Орешарски, то за кои партньорски служби става въпрос, ако това не са НАТО и/или ЕС? Като си зададох сама този въпрос, първото, което ми изплува в главата, беше, разбира се, Русия. Нямам представа дали и какви партньорски отношения имаме с руснаците в областта на сигурността - може би асоциацията е била чисто първична по модела БСП-Русия. Без да искам да се оплитам в някакви смешни теории на конспирацията срещу България, нито пък да давам прибързани оценки, просто можете да хвърлите поглед и върху писанията на Иво Инджев по темата - за повече възможни гледни точки. Той изказва тезата, че "блицкригът със скандалното решение, внесено и гласувано с явното намерение да зашемети някого, цели единствено и само да финтира западните съюзници". С какви по-висши цели е необходимо обаче въобще да бъдат финтирани тия западни съюзници поне за мен не стана особено ясно. Ако има нещо вярно в изказаните от Инджев предположения, за мен единственото възможно обяснение би било, че Русия просто иска да види дали ЕС/НАТО ще скокнат да се противопоставят - един вид барометър на това доколко на Запада му пука за България, сиреч доколко могат да си позволят руснаците да си прокарват интересите тук. Дали въобще е уместно да се мисли в толкова мащабен план и да се намесват интересите на големите на международната сцена оставям на вас да прецените.

Много са въпросите, а нямам почти никакви отговори, но съм сигурна в две неща: ДПС остават абсолютно непокътнати, а интересното тепърва ще дойде. Но ще си спестя цинично да пожелавам приятно гледане, 'щото хич няма да е приятно и хептен не трябва да си оставаме само с гледането.


Edit: Абе чудих се дали да го пиша, ама айде - ако целта на цялата постановка и на всички скандали, които се разиграха от 12-ти май насам, е била да падне правителството, съвсем скоро е много възможно да се изпълни. А целта на падането на правителството и нови предсрочни избори може да е единствено преразпределение на твърде неизгодните след 12-ти май позиции.С цената на дълбока политическа криза и нестабилност.

вторник, 26 март 2013 г.

Why you shouldn't take North Korea's threats seriously

One should have been living in a dark underground cave for the past 2 months, if they haven’t heard about the escalating tensions between North Korea on the one hand and South Korea and the USA on the other. Most recently CBS announced on April 10 that North Korea is urging all foreign companies and tourists in South Korea to evacuate because “the rival Koreas are on the eve of nuclear war”. This comes shortly after the declaration of Kim Jong-un’s government that it can’t guarantee the safety of the foreign diplomats in its capital of Pyongyang after April 10.
Long story short: after the North Korea’s announcement from January 24, which pointed out the intensions of the country to target the United States in its missile and nuclear programs, the rhetoric of the Democratic People’s Republic of Korea (DPKR) towards its southern neighbor and the USA is continuously increasing its aggressiveness. In response to North Korea's third nuclear test conducted, the UN Security Council unanimously passed the resolution 2094 to impose additional sanctions on the country. Immediately after that the Kim Jong-un’s government declared a closure of the joint border crossing with South Korea and cutting off the hotline to the South – the last remaining communication link between the two countries. The culmination of the conflict so far was reached on March 30 when the DPKR declared it was in “a state of war” with South Korea.

How seriously should these threats from North Korea be taken?

Despite the recent happenings, political analysts claim that the Democratic People’s Republic is not going to take real actions or attack first, since starting a war with the Western world would most probably destroy the country and the established totalitarian regime there. One of the explanations for North Korea’s behavior is that Kim Jong-un wants to strengthen his position as nation’s leader and to show to his people and military that despite of his young age, he is able to act tough against American imperialism.
Andrei Lankov, former North Korean resident and one of the top world experts on the topic, gave another interpretation of the problem in an interview for the ABC on April 1. According to him, for many years North Korea “has played the same trick” the government is currently using. The state creates artificial crisis situations, drives tensions high and as a result “the international community and the major players begin to feel unwell and tense and insecure. At that moment, the Democratic People’s Republic softens its position and shows itself as ready to start negotiations on the issue, during which they succeed to extract aid and further financial support in order to return to the status quo. “So, they first manufacture a crisis, and then they get paid for resolving the crisis. ”, Mr. Lankov concluded. The experts stated that it would be better, if the world doesn’t pay much attention to Kim Jong-un’s threats.

China’s role in the conflict

A key statement on the issue was made by the Chinese President Xi Jinping at the BOAO economic forum in Hainan, as the BBC reported yesterday. "No one should be allowed to throw a region and even the whole world into chaos for selfish gains", Mr. Xi claimed during his speech. The relations between Beijing and Pyongyang have cooled after the death of the former North Korean leader– Kim Jong-il – in December 2011. As Mr. Dr. Juan Santos Vara stated during the opening ceremony of MUNUSAL 2013, “China is fed up with North Korea” due to Kim Jong-un’s aggressive political language and inability to pay respect to the politicians in Beijing, who are the main financial supporters of his state.

However, one should bear in mind that China is not interested in losing its influence in North Korea or causing a regime change. The reasons are more than trivial: a potential collapse of the political system in the DPRK may lead to massive refugee wave from North Korea to north-east China. What is more, one unified Korea may align with Washington, leaving Beijing with a US ally right on its border. 

понеделник, 11 март 2013 г.

За 8-ми март, розите, бодлите и правата на жените

Статията е припечатана на сайта на Български хелзинкски комитет, посветен на правата на жените.


На 8 март в нюзфийда ми във фейсбук излязоха най-различни картички, пожелания и мнения по случай празника - някои искаха да направят деня специален за майките си, други наблегнаха на факта, че все пак отбелязваме Международния ден на жената и честитиха на всички дами, трети празнуваха женската красота и нежност, а пък четвърти гордо заявиха, че не искат да имат нищо общо с пролетарски празници наследени от соца и свързани с жени като Клара Цеткин и Роза Люксембург, за които не разбрах дали по-голямото им престъпление беше, че са социалистки, или че са еврейки. Мнения всякакви - не мож' застави някого насила да празнува нещо, като не му е густо, нали. Лично моя милост е много щастлива заради всички мили жестове и внимание, които получи, като използва момента още веднъж да благодари на основните виновници за последното. Една тема обаче някак остана малко встрани от цялостното празнично настроение, а поне за мен тя е изключително важна и заслужава много повече внимание, отколкото й беше отделено - темата за правата на жените, сексизма в обществото и феминизма, като правя предварително уговорката, че почти всичко, което в следните редове ще напиша за положението в България, далеч не се отнася само за нашата страна, по никакъв начин не сме единствени или уникални в проблемите си.

Преди месец някъде в Германия избухна огромен скандал, свързан с фриволна забележка на кандидата за бундесканцлер на либералната партия спрямо пищната анатомия на журналистка от изданието Stern, която го интервюирала. Сега - че интервюто е било преди година, било е, че мадамата чак сега, в разгара на предизборната кампания, се сети, че уж галантното подмятане де факто е сексистко, така е, но обществената реакция във федерацията бързо излезе извън контекста на конкретната случка и успя да адресира по-големия проблем. А именно сексизма, сексуалния тормоз на  и извън работното място, домашното насилие. Десетки хиляди жени разказаха личните си истории в Twitter, нямаше реномирано издание, което да не посвети поне няколко коментара на проблема, нарекоха Германия "страната на мъжките вицове". Това в държава, където чух 4-5-годишно момиченце да пита майка си дали и мъжете могат да стават канцлери - през целия си живот беше виждало само Меркел начело. Това в страна, в която мой състудент направи забележка на професор по средата на лекция, че се обръща към аудиторията със "студенти", а не "студенти и студентки", а професорът се извини и до края на годината внимаваше всеки път когато се налага да слага и женската форма. Знам, вероятно и на вас ви звучи твърде преекспонирано, но Германия е последната страна, която би ми хрумнало да нарека сексистка, а то какво стана...

Още като се зароди скандалът се замислих колко е невъзможно такъв дебат да се води в България. След това няколко родни журналистки се опитаха изкуствено да пренесат дискусията и у нас, като в общи линии статиите им сочеха с пръст българското общество, обвинявайки го за това колко е сексистко, нееманципирано, контра-феминистко и не знам си още какво и как отказва да говори по толкова важна тема. Не твърдя, че в аргументите им нямаше истина, но поднесоха информацията по плосък и незадълбочен начин, като единствената реакция, която предизвикаха, беше в коментарите гневно да ги напсуват на феминистки. Чисто педагогически подходът им беше безкрайно погрешен - не можеш да раздаваш присъди и да обвиняваш, при положение, че не си си направил труда да попрочетеш малко за развитието на феминизма и женските движения, да издириш българки, които да интервюираш по казуса, да говориш с организации, които се борят за правата на жените и да подготвиш качествен материал по темата, а не просто  подобие на блог пост, който всяка кандидат-журналистка може да напише от раз. Като цяло - не можеш да очакваш обществен дебат по тема, която е непозната за обществото.

А и как да е позната темата? България няма проблемите на някои ислямски републики, на хартия у нас равноправието между половете е гарантирано, а пък 45 години соц ако не друго, са затвърдили представата, че жената наравно с мъжа работи и се грижи за просперитета на републиката. Положението с правата на жените на пръв поглед не изглежда никак зле, а и имаме толкова много други проблеми за решаване - кое по-напред? Отделно, че като манталитет и нрави сме доста по-различни от северните страни, които според всякакви класации са първенци в процесите за интеграция на жените. При нас на подвикванията със сексуален подтекст по улиците и сексистките шеги на работното място се реагира с пренебрежение или усмивка, защото всеобщото мнение е, че това уж бил мъжкият начин да покажат внимание и харесване. Още по-отделно, че в България (а според разни проучвания и на Балканите като цяло) на феминизма и на женските движения се гледа с лошо око, много често заради липса на каквато и да било информация по въпроса. Немалко хора, при това преобладаващо момичета, с които съм говорила, визират феминизма само в някакви крайно изродени и измислени форми - феминистките искали мъжете да пикаят клекнали, феминистки организации финансирали проучвания за възможностите мъжете да раждат, феминистките са грозни и лесбийки, които мразят мъжете, защото последните не им обръщат внимание. Звучи потресаващо наивно и тъжно, знам, но е излизало от устите на много интелигентни девойки. Това са нещата, които се знаят - рядко се визират постиженията на феминистките движения като право на глас за жените, борбата за равни възнаграждения на мъже и жени за една и съща работа, право на аборт, право на оплакване заради домашно насилие и редица други, съвсем отделно пък борбите за повече права на жените в някои мюсюлмански страни.

И понеже да се бориш за правата си или да си феминистка обезателно те превръща в някаква радикална мъжемразка, загърбила женствеността си, по-добрата стратегия е да се отдръпнеш и да си траеш. Подобно поведение допуска в общественото пространство ежеминутно да се раждат сексистки прояви. По западно-капиталистически маниер продаваме всичко на този свят в комплект с две цици или някой хубав задник. Независимо, че става въпрос за сирене, примерно. Подозираме, че всяка успяла и издигнала се жена, която има и глупостта да е поне малко хубавка, се придвижва напред не с крачки, а буквално с шпагати. Коментарите под интервюта или изказвания на жени се занимават често с това колко точно дамата прилича на крокодил, ударен през лицето с тиган, по-трудно е да се засегне съдържанието на казаното. Преди няколко години пък някакъв народен представител разплака жена, бореща се за повече пари във фондове за ин витро процедури, като й изтърси, че щом не става ин витро, с удоволствие ще й помогне да й се получи ин виво. На жените бива отделяно значително по-малко публично внимание и медийно време що се отнася до по-сериозни политически и социални теми - в последните месец-два все повече обръщам внимание на това чии имена се въртят в общественото пространство и това рядко са женски такива. Само за пример ще дам протестите - масово се започна къде на шега, къде не толкова да се изявяват претенции за това кой трябва да е в състава на временното правителство - женски имена почти никъде не присъстваха. Срещата на граждански представители с Президента - от 35 поканени има само 7 жени. Разбира се, ясно е, че в такива случаи не трябва да се говори количествено, а качествено - ако наистина само 7 жени са достатъчно компетентни, за да допринесат за хубава дискусия, само толкова нека бъдат поканени, но правя уговорката, че не съм съвсем сигурна дали наистина имаме такъв дефицит на знаещи дами. Показателна е и ролята, която бива отредена на жените в най-популярния в момента роден сериал "Под прикритие". Показателна е, защото продукцията определено е следена от много хора, което само по себе си я прави до голяма степен влиятелна - в сезоните до момента жените са или (без извинение) евтини курви, или скъпи курви, в най-добрия случай държанки и метреси. Досега няма нито един наистина обаятелен женски образ - нито сред мафиотите, нито сред "добрите ченгета".

Но изброеното в горния абзац е само хубавата част от проблема, в крайна сметка се преживява, когато мацката от билборда ти предлага орални приключения, ако си купиш краве масло. Става гротескно и опасно, когато (не) се заговори за насилие срещу жени в медийното и обществено пространство. Преди година някъде написах статия за това как биват отразявани изнасилванията в българските медии. Като цяло не биват отразявани, цари голямо мълчание по темата, а ако се заговори, доста често се набляга на пикантни детайли около облеклото, етноса или поведението на жертвата, като че ли жена да се разхожда сама в 10 ч. вечерта из голям град е по-престъпно от това да бъде изнасилена. Не можах да повярвам как бяха подминати масовите женски протести в Индия след едно брутално изнасилване и последвала смърт на младо момиче в Ню Делхи. Това беше топ тема по CNN, имаше включвания през половин час с новостите от развитието на протестите - в българския печат се намираха статии от по 5-10 реда по въпроса, почти нищо за самите демонстрации за правата на жените. Бях обещала втора част на статията, в която исках да се занимавам с коментарите под новините за изнасилвания, но така и не стигнах до написване на материала - останах си с нерепрезентативните проучвания. Но и там се наблюдават притеснителни тенденции - обвиняване на жертвите заради поведението и облеклото им, мнения как жените "са си го търсили", маргинализиране на престъплението, ако жертвата е от ромски произход. За домашно насилие се говори също толкова, ако не и по-рядко, а цифрите там нямат нужда от коментар - една на всеки четири българки е била жертва на домашно насилие. Липсата на адекватни правни механизми за защита на жертвата на домашно насилие не притесняват твърде много нито обществото, еле пък медиите му.

По темата за правата на жените мълчат и онези, които са се самообявили за женски предавания и женски списания. В такива издания рядко ще чуете или прочетете нещо за ужасяващите условия, при които живеят жените в Афганистан например. Нито пък ще ви бъде представена информация за това към кого и как да се обърнете в случай на домашно насилие. Няма да ви информират и за трафик на хора с цел проституция, за да знаете какво бихте могли да предприемете, ако вие или ваш близък се е оказал в такава ситуация. Ако имате късмет, може пък случайно да мернете някой друг ред за рак на гърдата. Такива неща не са подходящи за дамите, които явно се нуждаят единствено и само от статии с нови рецепти за пържени филии, плеснати до поредните 10 начина да си направите кола маска на триъгълника докато карате колело. Политическите и социалните теми, дори когато става въпрос за собствените им права, според женските списания/предавания очевидно не са за жените -  на тях им е отредено да са шопинг кифли с афинитет към хайлайф модата. Независимо, че живеят в двустайна гарсониера в Люлин 27 и единствената нова дреха, която могат да си позволят, е чорапогащник от лев и петдесет.

И всичко казано дотук ще бъде разбито на съставните си срички още със следващото излизане по бельо на сцената на някоя родна дива, която после ще даде интервю за това как е олицетворение на освободената и еманципирана жена, за която предразсъдъците в обществото не били мерило. Аз пък що ли съм останала с грешната представа, че нема нищо по-женствено и красиво от жена, която има достойнство и е готова да го отстоява? И това не би трябвало автоматично да я превръща в гневна, ядосана и недое... тъй де, разбрахте ме, в очите на околните. Един приятел пожела на дамите да са като розите красиви, но не толкова бодливи. Младеж, небодливата роза е отгледана изкуствено, като единственото й предназначение е да бъде опакована в целофан и продадена на Женския пазар. И прочее - дивите и бодливи рози са доста по-трайни и уханни от фабричните им сестри. 

петък, 22 февруари 2013 г.

Ние сме велика нация - кисело млеко, секс и Конституция

Въпреки че на този свят съществуват вероятно десетки проучвания за структурата, манталитета, ценностите и тъй нататък на българския народ, за мен истинни ще си останат две клишета: ние сме "висшист до висшиста", като всеки разбира от футбол и политика. А най-много от политика май разбират футболните фенове. Ама ще отида една стъпка по-натам: ние сме не просто нация от политолози, ми от политически философи и теоретици на обществения договор. Платон и Аристотел застават до Хобс, Лок и Кант по време на вихрещите се в момента протести из родните улици, за да могат от една страна да излеят справедливия си гняв заради социалната политика, водена в България от години, но в един следващ момент да се борят за народовластие, национализация, свикване на Велико народно събрание, промяна на Конституцията  и ... абе ще погледна за още величествени и гръмки изрази в "Епичен речник на българския език", та да мога подобаващо да формулирам светлите народни блянове.

Народна национализираща република на гражданите, а не на мутрите, с мажоритарно избрано правителство от 52,4 експерти по англо-гръцко-исландско-белгийски модел. Горе-долу така звучат смелите идеи за нова система, идващи от експертните комисии от фейсбук политолози, успели за 2 седмици активна политическа дейност (викане по площадите) да съберат достатъчно комплексни компетенции и огромно самочувствие, с които да могат с лекота да громят досегашния модел на управление на републиката и да дават алтернативи. Алтернативите, разбира се, не идват след задълбочено четене на сериозна литература и години обмисляне - една статия, разпространена във фейсбук, дава всички отговори за житието, битието и нищото. Исландийо, Исландийо - ой ти, дивна земльо българска! И всички дружно станахме викинги и запяхме "Високи сини гейзери". Леле, како! Юруш на паралелите със страна с 300 000 население и много предни места в класациите на PISA за качество на образованието, 7-милионни народе балкански с 40% функционално неграмотни сред учениците. Юруш - ние Светльо Витков не го избрахме навремето за президент, ама исландците са избрали техния еквивалент за кмет на Рейкявик - тамън ще задоволим глада на нацията за популизъм.

Не само исландци ще ставаме - ще сме гърци с директна демокрация; после ще станем белгийци, защото очевидно те и без правителство се справят; след това ще минем през двукамарния модел на англичаните с долна камера, съставена от граждани, а горна - от спечелилите изборите партии, като долната ще има право на вето на решенията на горната. Нещо пропуснах ли? Аз предлагам и немския модел да не го пренебрегваме - ще си направим федеративна република, като всяка от досегашните административни области ще се отцепи в провинция със самостоятелно правителство. Представяте ли си реакцията на столичани, ако им се наложи да живеят в Провинция София? Дори само заради това си струва. Е, истина е, че територията на страната ни е колкото един немски бундесланд, ама това има толкова значение, колкото и ъгълът, под който Слънцето огрява темето на Станишев по обяд - нали трябва да експериментираме, да търсим различни модели, без значение колко са неприложими у нас? Пък и Германия е най-силната икономика на Европейския съюз - копираме ли административното й деление, 100% ще намажем и от индустриалните й успехи. Честна пионерска, вервайте ми, фостата - абе разбрахте ме, да.

Алтернативно можем да използваме неопределената математика на Камен Донев, за да изчислим коя е най-хубавата нова система за България. Така например ако 21 представители на сектор "Г" искат Йоло Денев за премиер, а 6 корави ладове се борят "ZA DA SI VARNEM BALGARIQ! SMERT ZA KOMUNISTI4ESKITE PODLOGI!", то значи щастието на нацията може да се оцени на 100 - 150 кила, а Джаро ще е жив в четвърти сезон на "Под прикритие".

И други преди мен са говорили за комплекса за национална недостатъчност, наблюдаван в България, предизвикващ желание за транснационални операции. Проблемът е, че всички ние сме белгийци, англичани, исландци и каквито още се сетите по душа, манталитет и нрави, но за зла участ сме родени в телата на българи. И понеже транснационални операции все още не са измислени, ни остават две опции - жално си мерим достойнствата с любимите ни нации, питайки се горко "Кога ли ще ги стигнем германците/албанците/французите?", или се опитваме да се докараме на външен вид като представителите на обожествяваните от нас народи. Ето например можете да се загледате в представителна извадка на протестиращите футболни политолози - кецове на Fred Perry, ризи на Ralph Lauren, суичъри на Lonsdale, но нито една народна носия. Единственият призив, отправен от точно тази (малка) част от протестиращите, в чиято компетентност ще повярвам, е "Долу капитала, долу монопола - свалете цената на алкохола!".

Като на всяка еманципирана и твърде устата жена, и на мен са ми споменавали, че макар светът да е голям, кухнята дебне отвсякъде. Аз пък реших да се вслушам и с интерес открих, че между готвенето и политиката съществуват някои паралели. Така например е много показателен готварският процес бланширане, при който зеленчуци се вкарват за 3 до 5 минути в кипяща вода, като целта е по този начин да бъдат подготвени за последващо готвене или консервиране. Струва ми се, че и ние в момента като зеленчуци сме оставени в кипящата вода за 2-3 месеца, от която ще ни изкарат омекнали и готови за всякаква следваща политическа обработка. И за да не става така, изходът е един - изключваме котлона, успокояваме се и започваме да мислим за механизми, чрез които да накараме съществуващата система да действа нормално. Това не е отказ от желанието гражданите да оказват по-голям контрол и натиск върху управляващите, от което безспорно имаме огромна нужда. Но наистина не смятам, че в една революционна ситуация могат да бъдат създадени градивни и добре обмислени решения. Накъдето и да решим да поемем - нека поне е на трезва глава, за да не е както толкова често срещаното у нас придвижване тип "наляво да тръгнем, но с десния крак".

сряда, 13 февруари 2013 г.

Отворено писмо по случая "Буда"

Уважаеми люде, изказали се по случая "Буда",


прекалявате. При това някои от вас са поне до известна степен интелигентни хора, чиято дейност уважавам. И понеже напоследък стана много модерно да се общува с отворени писма, реших и аз да се отдам на мейнстрийма, като се обърна отделно към всяка една група, която ми е направила впечатление като активна в разгара на настоящите разкрития, доказващи (или пък не?) престъпното минало на премиера Борисов.

На първо място искам да засегна аргументите на онези от вас, които обвиняват хората от "Биволъ" в това, че с публикациите по случая "Буда" са се превърнали, неволно или не, в изпълнители на политически интереси във вече разгарящата се предизборна битка.
Принципно съм на мнение, че въпросът относно самоличността на изпратилия документите е изключително резонен, но начинът, по който го задавате този въпрос, е безкрайно некоректен. Защото размихте целия фокус на евентуалния обществен дебат, който трябваше да се случи, превръщайки го в в много неприятно за очите и ушите жонглиране с думи и понякога откровени обиди, което би било нелепо да нарека спор.

Защо е необходимо да се напада медията, направила разследването? Защо е нужен този подход на принципа "убий вестоносеца"? Не може ли да се обсъжда този важен въпрос извън контекста на това кой точно сайт е публикувал материала? Или дори да бъде замесвано името на медията, то защо е необходим толкова агресивен и неколегиален подход? Нима за всички ни не е ясно, че по време на предизборни битки компромати винаги се намират, независимо от това коя медия ги публикува? Нима не ставаме свидетели вече няколко месеца наред на скандални и още по-скандални далавери и нарастващо социално напрежение?

И затова си има много просто обяснение - правителството бърза да финализира обещани "проекти", хората, които са подкрепяли правителството, гледат да задвижат възможно най-скоростно "сделките" си, защото не се знае какво ще дойде през следващия манадт. А "опозицията" бърза да "осветли" тея всичките далавери, за които инак си е мълчала през предходните три години и половина - таймингът не е бил подходящ. Такива течове на информация са нещо напълно нормално за предизборна политическа ситуация (и, не, далеч не само в България!), без значение от медиите.

По своята същност всяко журналистическо разследване обслужва нечии интереси, ако решим да го разглеждаме от тази цинична перспектива. Въпреки че журналистът вътре в себе си може единствено и само да е искал да е в полза на обществото с разследването си, всяко едно откритие носи със себе си полза за един и главоболия за друг - правителство и опозиция, конкурентни фирми и тн.. Ако някой вижда подходяща възможност да яхне определени настроения, ще го направи. Най-добре да се отървем от разследващата журналистика, а?

Да не говорим колко е абсурден аргументът, че "Биволъ" не е трябвало да публикува материала въобще. Работата на журналистите е на първо място да информират и тук ще си позволя да цитирам Иван Бедров: "Кой журналист, който е получил документи за премиера, проверил е тяхната достоверност, установил е допълнителни факти, накрая ще се чуди дали да ги прибере в чекмеджето или да ги публикува? Ако не сте сигурни в отговора на този въпрос, значи отдавна сте забравили какво означава нашата професия."

И последно - защо информацията била сервирана на части, "на час по лъжичка", а не наведнъж. Не съм журналист от "Биволъ", че да знам със сигурност, но притежавам определен набор когтнитивни умения и те ми позволяват да предположа няколко причини:

  1. Чисто комерсиални - привличане на повече внимание за по-дълго време. И какво лошо има в това - кой не иска трудът му да се популяризира? Кой иска разследване, в което е вложил труд, да бъде забравено от обществото след една седмица, при това когато темата е толкова важна и значима?
  2. Тактически. Беше ми много интересно да следя реакциите на Бойко Борисов и като цяло парализата, която настъпи в ГЕРБ по темата. И това не е от злорадство, а най-вече защото е страшно показателно - психологическа игра. Той не знае точно с какво разполагат от "Биволъ" и затова реакциите му бяха най-разнообразни - от "Не е вярно и не ме занимавайте с фалшификати!" до "Ама аз нали накрая им отказах!". Ескалацията до панически оправдания за мен говори едно - той се притеснява от това какво още може да бъде изкопано и с какво още евентуално биха могли да разполагат от другия лагер. А това е важна стратегическа преднина за хора, които биха искали да продължат да се ровят в проблема.
  3. На мен самата ми трябваха няколко препрочитания, за да разбера какво точно се случва. Прекалено много информация наведнъж може да доведе до голямо объркване сред читателите, вероятно и до спад в интереса. Нека не забравяме и едно - "Биволъ" е онлайн платформа, а в онлайн изданията човек не може да си позволи да е прекалено обстоен - иначе  трудно някой би седнал да го чете.

На второ място искам да се обърна към онези от вас, визирайки например поддръжниците на тази статия в "Капитал", които решиха с будистко спокойствие и крайна летаргия да установят, че всъщност "Буда" не е нищо ново под слънцето. Да, съгласна съм - за хора, които четат, ровят се и се интересуват, такава новина само потвърждава слуховете и частичните информации, които са се появявали до момента по темата. Въпросът е, че е безкрайно цинично да се твърди, че всички са били наясно с тези неща. Аз преди 2 години не знаех. Но попитайте хората от по-малките населени места или хората с нисък по-нисък социо-икономически статус, попитайте и масата от сегашите 22-годишни, които през 2009 г. са имали право на глас, да ви кажат дали тогава на изборите са чували нещо по-конкретно относно миналото на Бойко Борисов. А всички те образуват огромна част от избирателите. 

Ненормално е да се твърди, че документи, до голяма степен доказващи връзка между мафия и държава, не са нищо ново. Изглежда ми като няма пасивност, като морално абдикиране от втората най-важна задача на журналистите - да формират общественото мнение. Точно сега е моментът обществото да бъде подтикнато към ревизия на избора си, към заявяване на несъгласие с настоящия модел и случващото се, към желание за по-голямо гражданско участие и следене изкъсо на това, което прави правителството - не само това на Борисов, а като цяло. Не говоря за бунтове и революции, дълго ще стане да обяснявам колко смешно ми звучи подобна концепция в днешно време по нашите ширини. Говоря най-вече преосмисляне на настоящото статукво - един дълъг, неприятен процес, който обаче все някога трябва да започне. И медиите можеха в този случай да допринесат за първите стъпки на този процес, наместо да стъпкват всякаква възможност за културен дебат. Едно общество не би трябвало да допуска дори сянка на съмнение върху репутацията на най-главния в държавата. Естествено, това е твърде утопично в нашия случай, но все пак дори нашата търпимост към цинизми в политиката все някога трябва да стигне своя предел. И някой трябва да начертае границата, а не да обръща високомерно поглед от уж низките плебейски страсти.

Елена Кодинова излезе с една, типично в неин стил, провокативна статия относно публикациите в "Биволъ", където освен други неща, засягаше и, според нея, невъзможността от сайта да не знаят кой им е изпратил документите по случая - сиреч тя се съмнява в техническите параметри на интернет комуникацията. За съжаление не съм кой знае колко компетентна по темата, но и Balkanleaks, и Wikileaks ползват софтуера Tor - една хитро измислена система, позволяваща препращане на информация през различни компютри, които също работят с този софтуер, като може да се проследи връзката само между съседни три компютъра. Например аз пращам файл от компютъра A, той преминава през компютър В, за да стигне до компютър С - но С  има връзка само с В и не може да стигне до компютъра А. Представете си хиляди и милиони хора, използващи този софтуер - не е напълно невъзможно да стигнеш от първия компютър до милионния такъв, но вероятно ще ти отмене безумно много време и ресурси. Системата Tor се използва широко от иранските блогъри, при които интернет е изключително контролиран и рестриктиран от правителството. В същото време блогосферата  им е една от петте най-активни и големи в света, едно от малкото места за обмен на различни мисли и виждания в страната е. Ако програмата даваше сериозни проблеми, едва ли последното щеше да е факт и едва ли в иранското правителство щеше да прибягва към създаване на собствен национален ирански интернет. 

Техническите компетенции стават все по-важни за журналистите впрочем - гледах наскоро курсове в Харвард по журнализъм, в които специално наблягат на програмирането. Новите технологии вероятно не се вписват в традиционните представи за журналистика - в крайна сметка, нито Wikileaks, нито Balkanleaks, нито "Биволъ" са медии в традиционния смисъл на думата. Обаче и представата ни за журналистика се е градила в различни времена, а сега ситуацията е друга и звучи малко завистнически да се обяснява, че подходът на "Биволъ" не е традиционно журналистически и следователно не е легитимен - не е лошо да се ревизира използването на някои нови методи, които явно на моменти са далеч по-ефективни и сигурни от доброто старо ровичкане в папки и умоляване на свидетели да говорят.

А Кодинова има още един много симпатичен момент - не можело да изпратиш файл без да оставиш следите си по него, Properties визира тя в случая. Елементарно търсене в Google на "How to change your file properties" я опровергава още с първия резултат.

И последно ми се иска да се обърна и към хората от "Биволъ". Защото и вие прекалявате. С рогата напредъ, ама като започнете да използвате лексика като "врагът отново се опита да ни нападне" се чувствам все едно ми правят акупункктура, ама с колци за домати. Предполагам, че е безкрайно неприятно да четете и слушате полуистини и откровени лъжи за нещо, в което сте вложили много труд и намирате за важно, но мен лично на моменти по-скоро ме отблъсквате с радикалните си реакции. Разбирам, че това е и до стил и начин на изразяване, но и вие ми се струва, че е редно да си припомните, че не абсолютно всеки, който ви критикува по даден параграф, е задължително защитник на Борисов, "хейтър" на "Биволъ", подлога на монополистите и олигарсите и нам си още какво. Стига - ако не други, поне вие си дръжте на нивото сред целия този цирк.

С уважение, макар че не всички го заслужавате!